Америка - предизвикателствата пред горещата журналистика

Проф. дфн Христо Кафтанджиев

Какъв е социокултурният модел на Америка и просперитетът на икономическия либерализъм? Предлага ли Америка нови модели на социално мислене, как се развива тук „индустрията за забавление”? Може ли в края на 19-и век, да се постави знак на равенство между журналистиката и бизнеса, във време, когато се ражда модерната градска преса, а в началото на следващия век на медийния терен бързо се налагат радиото и телевизията?

Дали американската журналистика в средата на 20-и век, се развива под натиск, кои са истинските й постижения в персонификацията и военните репортажи? Как се променя американската журналистика във втората половина на 20-и век - и дали има американски президенти, които дължат своя избор главно на телевизията, кои са новите телевизионни звезди и най-добрите образци на алтернативната преса? Какво се случва в заника на 20-и век, как се променя аудиторията и издателските групировки, в какво състезание участват и какво бъдеще ги очаква? Какво се случва с американската журналистика в първото десетилетие на новия век, каква е съдбата на старите вестници, традиционните радио и телевизия, попаднали в жестоката конкуренция на интернет, новите медии и социалните мрежи?

Това са малка част от проблемите, на които е посветена най-новата книга на професор, доктор на филологическите науки Милко Петров със заглавие: „Америка - социалният тропик. Социум и медии на САЩ от Пулицър до Мърдок.” Книгата е написана увлекателно и вълнуващо, - на ясен и достъпен език, напълно разбираем за образования читател, който има не само специални интереси към Америка, но и онова живо културно любопитство към този континент, който практически постави началото на модерните медии, печатни и електронни - такива, каквито ги познаваме.

Мотографията е издание на „Сиела” (най-доброто издателство за научна хуманитаристика у нас) с впечатляващия обем от 532 страници и много подробна библиография на български и английски език. Заглавието съдържа метафората, около която е развито съдържанието на цялата книга. „Социалният тропик” е водещото послание на автора към неговия читател, който го повежда по горещите следи в американската журналистика, в която водещо правило е, че няма веднъж и завинаги формулирани правила, които в даден момент да не могат да се загърбят и преодолеят. Журналистика, която неизменно посреща новите медийни формати, тя се развива бързо, почти като растителността в тропиците, не изпитва угризения или страх - нито от миналото, още по- малко от близкото бъдеще.

Книгата започва с някои фундаментални характеристики на социо-културния модел, който се отличава с особено бързия и задъхан ритъм . Според автора ”погледнато от Европа, Америка изглежда като гигантски изпитателен полигон, на който процесът „идея – изобретение - масов пазар” се върти с шеметно темпо” .Именно в САЩ, по негово мнение, всичко избуява бурно, достига върховна зрялост и отмира с трескавата динамика на тропическия ареал.

По моя преценка, тази монография е едно от най-сериозните и задълбочени изследвания на американската журналистика в световен мащаб. По няколко основни причини: богата фактология, висока професионална компетентност и завладяващ публицистичен стил . Всичко това придава на книгата фактологична плътност, аналитична дълбочина и образност на изказа - все неща, които читателят особено търси, и най-често оценява високо. Това е една от редките научни книги в тази област, в които американската журналистика се анализира през призмата главно на американската цивилизация и култура. Появата и развитието на американската журналистика се разглежда върху широкото цивилизационно поле на американската история, политика, образование, литература, кино. На всичко най-ценно, което е постигнала американската цивилизация, върху чиито постижения стъпва и американската журналистика.

Развитието на вестника, след което на радиото, телевизията, създаването на интернет в САЩ и разгръщането на новите медии е неизменна част от новата технологична революция, явяваща се естествен ускорител на научния прогрес, без който американските медии нито са мислими, още по- малкото- възможни.
В този смисъл, избраната методология от проф. Милко Петров е всъщност най-вярната- журналистиката е продукт и ускорител на цивилизационното и културното развитие на Америка, тя е негов изразител, в отделни етапи го обуславя и цялостно го осмисля. Ето защо връзката между филмите на Чарли Чаплин и жълтата журналистика на САЩ изглежда повече от очевидна. Поне доколкото, тези медийни явления са обърнати основно към обикновения човек, те отразяват неговия живот, всекидневни радости, желания и мечти.

Въобще световете на литературата и киното не са толкова далече от журналистиката, често те се преплитат и обвързват. Основните журналистически жанрове- репортажа, очерка, документалният разказ се оказват „хранителна среда” за създаването на съвременната американска литература. Така тя разширява творческата си територия чрез новите вестникарски жанрове и развитието на пресата в посоката на документалния разказ. Редица американските писатели работят активно и като журналисти - Хемингуей, Стайнбек, Дос Пасос, Труман Копоути са типични примери в това отношение.

Много ценна е тезата на автора, че американската журналистика де факто предхожда създаването на американската държава. Както американската култура, журналистиката в САЩ активно участва в процеса на създаването на американската държавност, преди тя да бъде официално създадена.
По това американците са близки до нас. У нас аналогично, журналистиката, църквата, училището, изкуството, създават основите на българската държавност, преди да се освободим от турското робство.

В книгата има много важни свидетелства, отнасящи се до безстрашието и професионализма на американската журналистика. За нашите студенти и за журналистическата гилдия, особено ценни са анализите, които показват смелостта и безстрашието на някои американски журналисти, които не се боят, когато е нужно, да извадят кирливите ризи на хората от властта, дори най-важните и особено засекретените американски институции – правителството, Конгреса, разузнаването, Пентагона.

За мен, като преподавател по реклама, много ценни са и изследванията на връзките на американската журналистика с рекламата и пиара. Те не са изобретение на американската икономика, по- скоро изцяло търговският характер на печатните и електронните медии в Америка, допълнително стимулира тези връзки, създава предпоставки за развитието на целия им потенциал, за създаването на преса на фактите и преса на мненията, на булевардната преса, на новото радио и телевизионна култура, които без рекламата нито са възможни, нито са мислими. Журналистиката трудно може да оцелее без търговската реклама, но и последната се развива като част от новата естетика и култура на американската цивилизация, именно благодарение на деловото си сътрудничество с журналистиката.

Изводите на автора, че от всички световни журналистики, американската е една от най-добре маркетираните. „Маркетингът” може да е мръсна дума, само за невежите. Маркетирането означава, че съответният продукт - в случая медиите, са особено приятелски настроени към своите аудитории. В книгата са анализират още съдържателните и формалните характеристики на маркетирането като процес. Съдържателните, по отношение на отразяваните новини, а формалните – по отношение на знаците и комуникативните стратегии, чрез което се осъществява.

Съвсем не е случайно, че изображенията – графики, рисунки, снимки, телевизионни образи, имат толкова важно в американската журналистика. Те омекотяват начина, по който зрителят приема информацията. Не бива да забравяме, че универсалната култура на човека е зрителната, чрез окото човек възприема основната информация от заобикалящия го свят. Отдавна известен факт е, че създадените формули за яснота, краткост, образност и илюстративност на прес-журналистиката са родени и развити в Америка.

Както и установените модели на американското форматно радио, след това- на американската телевизия, сериалите, новините, разследващата журналистика. Така американската журналистика създава професионални стандарти, които се приемат от всички развити и цивилизовани държави. За тези, а и за много други неща, увлекателно и задълбочено се разказва в новата книга на професор Петров. В нея е уловен истинският дух на американската журналистика, тя е подплатена със солидна фактология и стриктно поднесен хронологичен анализ.

Тази книга важна за научно- изследователската общност у нас, защото е единствена по рода си, чете се много лесно, написана е образно и увлекателно, има ясна и логически обоснована структура, текстовете са леки, а стилът е стегнат, изчистен, разнообразен с метафори, сравнения, напълно в традициите на най-добрите образци на американската журналистика. Вероятно проф. Милко Петров е пропуснал своята книга през „филтъра” на някоя от известните американски формули за четивност.
_________

Петров, Милко. Америка - социалният тропик. Социум и медии на САЩ. От Пулицър до Мърдок. "Сиела". София, 2010.

От сп. Медии и обществени комуникации

Още »

Пътеписът – любопитният и шарен перископ на пътешественика

Проф. дфн Милко Петров

Времето на глобализацията, което неумолимо премята всички ни в неумолимата си центрофуга и ни лишава от много илюзии, крие освен щедро огласяваните си плюсове и един минус. Този на обезличаването и загубата на идентичността. Ако не знаеш откъде идваш и кой си, то е много лесно да забравиш накъде отиваш и охотно да поемеш в погрешната за теб и изгодната за други посока.

Така в период на големи социални трансформации лесно се заглушава тихият шумол на старите ръкописи и техният пресеклив гласец заглъхва сред трясъка на победните фанфари, поуката за изминатия път остава нечута и едва в миговете на несполука идва часът на горчивото прозрение, че нещо е било объркано в самото начало на пътя. За да не стане това, ни помагат и проучванията на документалните свидетелства за миналото с краеведски характер, които възкресяват чрез метода на избирателната реконструкция отделни фрагменти от отминалия ни живот, останали запечатани в свидетелствата на пътешественици, очевидци и по-впечатлителни съвременници.

Предлаганият том* документира представите за Габрово и габровци в пътеписите и свидетелствата на съвременници между ХVII и ХIХ век. Книгата възкресява едни от най-драматичните епизоди от балканската история, когато загубилата военния си устрем Османска империя ще попадне във въртопа на кърджалийското безогледно насилие. А в него храбро ще се бори да оцелее българската народностна общност, търсеща своя път към модерността и към преимуществата на европейския цивилизационен модел.

Довчерашните колибари и дервентджии стават занаятчии и търговци, тръгват на печалба и хаджилък по широкия свят и все повече искат да живеят в съзвучие с него, а не с дотогавашното ориенталско мързеливо безвремие. Ценностната промяна, дошла след сблъсъка с отвъдкотловинния свят, сменя неумолимо и духовната оптика на коравите балканджии. Започват да се ценят други неща, да се преследват нови духовни ориентири освен извечните максими на пестеливостта и духовния стоицизъм, спомогнали за оцеляването, но изискващи осъвременяване в периода на Възраждането с неговите пораснали обществени очаквания.

Габровци първо се променят в себе си, чак след време ще се види тази промяна и от другите. Защото рецепцията на всеки имидж, особено на толкова комплексен като регионалния, започва от осъзнаването и възприемането му като справедлив и допустим от самата общност. И едва след това той се проектира върху съзнанието на възприемащите, на околните.

Така правилно авторите са отбелязали и прословутата габровска пестеливост, която в началото по нищо не се отличавала от пестеливостта на другите балканджии и средногорци, били те клисурци, панагюрци, копривщенци, калоферци и др. и не се документира от пътешествениците. Едва когато самите габровци започват да се надсмиват над себе си и да продуцират поредицата анекдоти за себе си и за своя край това се превръща през ХХ век в културен факт с международно значение: създава се фестивал на хумора и сатирата, откриват се „контрагенти” на габровския хумор като шотландците и се намира сатиричната емблема – котката с отрязана опашка, символ на един отминал вече патриархален бит.

Очертаването на образа на Габрово и габровци е следвало класическия подход на модерното изследване: от общото като характеристика на жанра пътепис и по-специално на възрожденската му специфика към частното – компонентите на образа на габровското в чуждестранните и българските пътеписи. Особено ценно е внимателното и детайлно запознаване с „фацетките” на габровската география, бит, обичаи, занаяти, вярвания, психологи¬чески черти чрез ключови текстуални препратки към разглежданите пътеписни свидетелства.

Но авторите не просто „наслагват” върху вече изградената прецизна „матрица” съответните красноречиви цитати. Те много внимателно са измерили емоционално-оценъчното отношение на авторитепътешественици, тяхното – понякога произволно, понякога необосновано поради неинформираност, заблуждение, цивилизационно високомерие или неразбиране, – отношение, което допринася за субективното изкривяване на представата.

Особено справедливи са техните наблюдения за поведението на европееца-пътешественик, който не разбира Другостта, бленува по харемните сладости на Ориента и живее в своята „изобретена Европа”, по Лари Улф, изключваща по условие Югоизтока от картата на Европа още от времената на Волтер и Дидро.

Авторите Момчил Цонев и Даниела Цонева са избрали един преломен период от историята ни, когато Габрово и габровци не просто влизат в полезрението на европейските пътешественици, кореспонденти, дипломати, учени, но и когато започва да се създава вече и българското „измерение” на народностния образ, освободен от предишната романтична представа. Сънародниците вече си позволяват една реалистична и на места присмехулна, не щадяща самолюбието на възрожденския българин, преценка.

К.Фотинов, Н. Геров, И. Богоров, Л. Каравелов в своите пътеписни бележки не само обрисуват габровеца и габровката, но и ги съпоставят с жителите на другите краища, търсят общото и специфичното в народопсихологичната картина и допринасят за изграждането на общия портрет на възрожденския българин. Ние се нуждаем от този истински портрет, без патриотарски преувеличения, но и без самоокайване и инородни жлъчни подмятания за „генетичните” ни недос¬татъци като народ. За да можем да определим къде сме. И накъде да вървим. И, дай боже, имаме нужда от повече такива книги като тази, която ще разгърнеш, читателю! И за другите краища на България.

*„Габрово и габровци в старата книжнина. Т. 1. Пътеписи (1662-1878 г.)” от авторите Момчил Цонев и Даниела Цонева е втората книга от историческата колекция „Габрово – живият град”, която започна с фотографското издание „Имало едно време в Габрово”.
Книгата анализира 22 чуждестранни и 12 български пътеписи от 1662 г. до Освобождението през 1878 г.

Още »