Пътеписът – любопитният и шарен перископ на пътешественика

Проф. дфн Милко Петров

Времето на глобализацията, което неумолимо премята всички ни в неумолимата си центрофуга и ни лишава от много илюзии, крие освен щедро огласяваните си плюсове и един минус. Този на обезличаването и загубата на идентичността. Ако не знаеш откъде идваш и кой си, то е много лесно да забравиш накъде отиваш и охотно да поемеш в погрешната за теб и изгодната за други посока.

Така в период на големи социални трансформации лесно се заглушава тихият шумол на старите ръкописи и техният пресеклив гласец заглъхва сред трясъка на победните фанфари, поуката за изминатия път остава нечута и едва в миговете на несполука идва часът на горчивото прозрение, че нещо е било объркано в самото начало на пътя. За да не стане това, ни помагат и проучванията на документалните свидетелства за миналото с краеведски характер, които възкресяват чрез метода на избирателната реконструкция отделни фрагменти от отминалия ни живот, останали запечатани в свидетелствата на пътешественици, очевидци и по-впечатлителни съвременници.

Предлаганият том* документира представите за Габрово и габровци в пътеписите и свидетелствата на съвременници между ХVII и ХIХ век. Книгата възкресява едни от най-драматичните епизоди от балканската история, когато загубилата военния си устрем Османска империя ще попадне във въртопа на кърджалийското безогледно насилие. А в него храбро ще се бори да оцелее българската народностна общност, търсеща своя път към модерността и към преимуществата на европейския цивилизационен модел.

Довчерашните колибари и дервентджии стават занаятчии и търговци, тръгват на печалба и хаджилък по широкия свят и все повече искат да живеят в съзвучие с него, а не с дотогавашното ориенталско мързеливо безвремие. Ценностната промяна, дошла след сблъсъка с отвъдкотловинния свят, сменя неумолимо и духовната оптика на коравите балканджии. Започват да се ценят други неща, да се преследват нови духовни ориентири освен извечните максими на пестеливостта и духовния стоицизъм, спомогнали за оцеляването, но изискващи осъвременяване в периода на Възраждането с неговите пораснали обществени очаквания.

Габровци първо се променят в себе си, чак след време ще се види тази промяна и от другите. Защото рецепцията на всеки имидж, особено на толкова комплексен като регионалния, започва от осъзнаването и възприемането му като справедлив и допустим от самата общност. И едва след това той се проектира върху съзнанието на възприемащите, на околните.

Така правилно авторите са отбелязали и прословутата габровска пестеливост, която в началото по нищо не се отличавала от пестеливостта на другите балканджии и средногорци, били те клисурци, панагюрци, копривщенци, калоферци и др. и не се документира от пътешествениците. Едва когато самите габровци започват да се надсмиват над себе си и да продуцират поредицата анекдоти за себе си и за своя край това се превръща през ХХ век в културен факт с международно значение: създава се фестивал на хумора и сатирата, откриват се „контрагенти” на габровския хумор като шотландците и се намира сатиричната емблема – котката с отрязана опашка, символ на един отминал вече патриархален бит.

Очертаването на образа на Габрово и габровци е следвало класическия подход на модерното изследване: от общото като характеристика на жанра пътепис и по-специално на възрожденската му специфика към частното – компонентите на образа на габровското в чуждестранните и българските пътеписи. Особено ценно е внимателното и детайлно запознаване с „фацетките” на габровската география, бит, обичаи, занаяти, вярвания, психологи¬чески черти чрез ключови текстуални препратки към разглежданите пътеписни свидетелства.

Но авторите не просто „наслагват” върху вече изградената прецизна „матрица” съответните красноречиви цитати. Те много внимателно са измерили емоционално-оценъчното отношение на авторитепътешественици, тяхното – понякога произволно, понякога необосновано поради неинформираност, заблуждение, цивилизационно високомерие или неразбиране, – отношение, което допринася за субективното изкривяване на представата.

Особено справедливи са техните наблюдения за поведението на европееца-пътешественик, който не разбира Другостта, бленува по харемните сладости на Ориента и живее в своята „изобретена Европа”, по Лари Улф, изключваща по условие Югоизтока от картата на Европа още от времената на Волтер и Дидро.

Авторите Момчил Цонев и Даниела Цонева са избрали един преломен период от историята ни, когато Габрово и габровци не просто влизат в полезрението на европейските пътешественици, кореспонденти, дипломати, учени, но и когато започва да се създава вече и българското „измерение” на народностния образ, освободен от предишната романтична представа. Сънародниците вече си позволяват една реалистична и на места присмехулна, не щадяща самолюбието на възрожденския българин, преценка.

К.Фотинов, Н. Геров, И. Богоров, Л. Каравелов в своите пътеписни бележки не само обрисуват габровеца и габровката, но и ги съпоставят с жителите на другите краища, търсят общото и специфичното в народопсихологичната картина и допринасят за изграждането на общия портрет на възрожденския българин. Ние се нуждаем от този истински портрет, без патриотарски преувеличения, но и без самоокайване и инородни жлъчни подмятания за „генетичните” ни недос¬татъци като народ. За да можем да определим къде сме. И накъде да вървим. И, дай боже, имаме нужда от повече такива книги като тази, която ще разгърнеш, читателю! И за другите краища на България.

*„Габрово и габровци в старата книжнина. Т. 1. Пътеписи (1662-1878 г.)” от авторите Момчил Цонев и Даниела Цонева е втората книга от историческата колекция „Габрово – живият град”, която започна с фотографското издание „Имало едно време в Габрово”.
Книгата анализира 22 чуждестранни и 12 български пътеписи от 1662 г. до Освобождението през 1878 г.